За Япония — като за Япония

Жената се развълнува от нашето посещение — чужденци, в нейното скромно заведение — о, това утре щеше да го знае целият квартал. Даже утрето беше далеч, още сега, тази вечер невидимият японски телефон ще влезе в работа. Парцалът не спираше да лъска. През три минути тя минаваше с него по светещата ламарина, отъняла комай от шетнята на парцала и от тази жилава и пъргава женска ръка. Беше чисто и тук, всичко беше чисто, дори работните ръце на жената, макар че тя ту разгаряше въглищата на барчето, за да ни пече риба, ту миеше чинии… Хага сан придърпа телефона и заизбира номер. Жената, застанала пред него и облегнала корема си от вътрешната страна на бара, го гледаше. Не знам дали беше любовен този поглед, но че в него имаше обич и вътрешно възхищение от Хага сан и от това, че я е посетил — съм сигурен…

Докато Хага сан излезе да уреди сметката с таксито, жената разказа на другите си клиенти кой е този едър господин. Пак имах случай да забележа в какво се изразява японското любопитство. О, такива срещи нито на мадам Танака, нито на ония — рибарите, съвсем не им се случваха всеки ден. Тия обикновени, прости хорица се притесниха. Какви светове беше побрало под ниския си покрив барчето на мадам Танака тази вечер. Те, семейство рибари, излезли да изпият една чашка бира и да хапнат една риба, до тях — прочутият Хага сан — звездата, световният шампион, с него — бели хора, журналисти. Ала хората не хванаха да се докарват, хората много внимателно отпиваха бира от чашите си. Те не любопитствуваха да чуят какво си приказваме, те не търсеха начин да се запознаят с нас, нито да седнат на масата ни, не ни поръчаха по бира, или саке, каквото вече пиехме. Колкото си бяха дребни японци, станаха още по-дребни, готови сякаш да се скрият под масата, за да допият незабележими бирата си. Наблюдаваха ни, може и да ни разпаряха с поглед отзад, може да ни разлистваха откъм гърба, като се заприказвахме, ала щом се обърнех към тях, виждах неизменно една и съща картина. Тримата — мъжът, жената и момченцето, държаха в ръка чашите си и угрижено и замислено разговаряха.

Мадам Танака ни каза, че са рибари. Работели с мъжа й, който също е рибар, още не беше дошъл от пристанището и нямаше да дойде тази вечер. С него говореше по телефона сега Хага сан. На него съобщаваше, че пак е навестил малката му кръчмичка. Хага сан, старият приятел, когото тук бяха хранили и преди двадесет години, със същата тази риба, каквато мадам Танака сега слагаше в димящите чинии, не беше забравил своята мичка. Не беше забравил своите бедни приятели, които сигурно са били все тъй добри с него не само като е станал богат човек, като се е прочул, но когато е бил все още нищо. При това — нищо без йени, което в Япония, както и навсякъде по света, значи съвсем нищо…

Хага сан се държеше като най-обикновен човек. На няколко пъти, когато жената трябваше да влезе в малкото салонче, та пак да мине с парцала там, където чашите или чиниите бяха оставили следи, Хага сан поемаше парцала и вършеше работата на стопанката. И уверен бях — не го правеше, за да ни покаже колко нормален човек е останал. Не, тия работи си личат и в България, и в Япония… Жената му отстъпваше парцала си също с някаква естественост, по-скоро като на приятел, който може в нещо да я отмени, отколкото да угоди на един висок гост, решил да си поиграе на обикновен човек…